Според църковната традиция, съпругата на свещеник се нарича „презвитEра“, но Александра Карамихалева предпочита да се обръщат към нея просто с: Александра или Алекс. Омъжена е за протойерей Йоан Карамихалев от храма „Св. София” – един от най-уважаваните наши духовници, специализирал в Германия, автор на книги и учебници по християнска етика. С Алекс се „намират“ в Богословския факултет, където тя е студентка, а той – преподавател. Сближават се след нейното завършване, когато разбират, че макар да са личности с противоположен темперамент, ги свързват вяра и любов. А вярата, според Александра, определя светогледа на човека, дава отговор на най-важните въпроси: кой съм аз, защо живея, кое е важно за мен, как трябва да се отнасям към другите хора и към нещата от живота. А „когато двама души са съгласни по тези, най-важни въпроси, връзката им лежи на стабилна основа”.
Семейство Карамихалеви е споено и от любов, която „ни прави да се умиляваме от недостатъците и грешките на любимия, които иначе биха ни отблъсквали и дразнили в него“. Плод на тази обич са двете им деца – Йоан-Михаил и Елица. Синът им е ученик в испанската гимназия, а момиченцето – в 133-то СОУ „А. С. Пушкин“. С усмивка Алекс казва, че очакват от тях, с поведението си да са „добра реклама” за Православието- да бъдат отговорни, с будна съвест и високи изисквания към себе си. Като майка, ги учи, че притежават уникални дарби от Бога, които трябва да развиват за полза на всички, да откриват и ценят доброто и да прощават грешките и недостатъците в другите.
Всъщност Александра Карамихалева стига до православната вяра след години търсене. От малка свири на пиано, тренира акробатика, по-късно се увлича по алпинизъм, делтапланеризъм, пещернячество и туризъм. Чете много. Още като ученичка в Художествената гимназия в Сливен, търси отговори на измъчващите я въпроси за смисъла и целта на живота. Изучава различни западни и източни философии, но все нещо не й достига. Нищо не запълва празнината в душата й. Лутането спира когато попада на Новия Завет. Чете го цяла нощ и плаче от радост, защото усеща, че вече е „пред прага на дома“ – всичко й се струва толкова „родно на душата“. От тогава спира да търси Истината и насочва усилията си да променя себе си и живота си така, че да постигне тази Истина.
Завършила Богословския и Историческия факултет в Софийския Университет, Александра Карамихалева работи в медиите на Българската православна църква. Тя е главен редактор на най-стария вестник в България („Църковен вестник”- излиза без прекъсване от 1900 г.). Редактор на „Новини” в сайта на Българската патриаршия и главен редактор на сайта „Православна младеж”. Автор е на книги. Обича много работата си. Обича и пътуванията, съдържателни филми, хубавата музика, разходките сред природата, разговорите с богоомъдрени хора и книгите, написани от такива хора. Поначало е общителен човек, готов да приема нови предизвикателства и да изпитва себе си при различни обстоятелства. Но когато духовния живот става неин приоритет концентрира вниманието си върху него и конкретните си задължения – семейни и служебни. Тя е жена, която не разпилява времето си в суетни неща, и това е неин съзнателен избор. Въпреки това Алекс използва и борави с лекота със съвременните технологии и лесно можем да я наречем „модерна попадия” . Определение, което тя приема само, ако това означава: съвременна, добре информирана, адекватна на времето си жена. Алекс харесва съвремието ни и възможностите, които ни дава то. Вярва, че Бог допуска да се родим в най-подходящите условия, за да реализираме себе си и да изпълним своето призвание. Но има неща, които съвестта й не може да приеме, колкото и популярни, разпространени и „модерни” да са те – егоизмът, ожесточението, суетните грижи и занимания, алчността, завистта, безлюбието.
Заради това, според Александра нещото, което не достига на този свят е истинска, жертвена, и безусловна любов. Настоящата икономическа криза е породена от тази липса и е по-скоро изпитание, което за едни ще бъде „камък за издигане”, а за други – „камък за препъване”. Смята че финансовият колапс е болезнено напомняне за нашата пристрастеност към материалното, пренебрежение към духовното или търсенето му в погрешни посоки. Кризата би трябвало да ни върне към непреходните истини, които православната вяра пази и напомня от векове. Истини, които най-ярко кристализират в двете най-важни заповеди: Обичай Бога и обичай ближния като себе си! „Всеки човек дълбоко в себе си копнее за любов! Но ако не е готов на тиха саможертва – да пожертва своята сигурност, спокойствие, удобства, своите себични желания, навиците си, прищевките си, личното си време… не може да я постигне. Защото любовта е да си готов да положиш и най-ценното, което имаш – душата си – за този, когото обичаш. А днес ние искаме любов, търсим я, говорим за нея, но отказваме да си причиним и най-малките неудобства заради другия.“
Според Александра, колкото и да се оправдаваме с тежките обстоятелства, главната причина за все по-малко сключваните бракове и все по-малко раждащите се деца е нашият егоизъм. „Колцина днес са в състояние отговорно да заявят пред любимия си, пред Бога и пред света: аз те обичам и ще те обичам винаги, и когато остарееш, и когато погрознееш, и когато си болен и немощен, и когато сам се възненавидиш… Предпочитаме да живеем в съжителство без брак, ако и докато ни е удобно, и да не даваме живот на децата си.“
Любовта е и в основата на „идеалният свят” за Александра. Свят, устроен според Божиите закони, проникнат от Божията любов. Реалист е, не мисли, че може да промени света, но вярва, че всеки може да устрои такъв малък свят в своята душа и в най-близкото си обкръжение. Любовта за нея е и най-добрата среда за израстването и възпитанието на децата. Така те от малки, с непосредственото възприемане на модела на поведение на своите родители, се учат на уважение към уникалността на другия, внимателно отношение и грижа към него, взаимно доверие и подкрепа. Учат се да обичат!